Поводът е случката, разказана в част 1, но и все по-изчерпващото се мое търпение и толерантност към по-младите ме обкръжаващи люде.
За да завърша предишния си разказ- младият ми колега от вчера вече не работи във фирмата! "Поканиха" го да потърси другаде късмета си, така да се каже....Млад е- казвам, ще се справи! Важното е да знае към какво се стреми! По-интересното е, че ме учуди неговата реакция - абсолютно неподготвен беше за случилото се. Абсолютно! Но по-жалкото и грозното за мен беше, че тези, които се бориха против него - започнаха да разказват колко са огорчени от случката!!! Колко - видите ли?!- им е мъчно! На тях! Почувствах се омърсена от тая подлост! И ужасена, че идеше от...също толкова млади хора! Които си мислят- извинете за израза, че "са хванали Господ за шлифера....."! Драмата им трая около....час! И след това - всичко потече по старому... И най-ужасното беше, че чуждата драма бе превърната в собствена!!! Ей това не знам как да го нарека наистина! Висша форма на егоизъм?! Тесногръдие?! Лудост?
Не знам.....
Кой научи тия млади хора на толкова подлост се чудя?!
Понякога страдам, че не съм научила достатъчно добре детето си - да оцелява! Бог да му е на помощ!
И вместо да развивам излишни и голословни теории, предпочитам да кажа мнението си. Според мен- не се променят! Странно е, но до скоро мислех съвсем обратното! Съдейки по себе си, по ранно напускащата ме зелена младост.. много път извървях и много планини преминах. Пораснах както се казва... И ако съм изкачила толкова стръмнини по пътя си, не е ли нормално да се променя?! Ей, така както си вървя....Ако съм вървяла / поне в части от пътя!/ смислено и съм правила преценки, тогава не е ли естествено да съм запомнила уроците си?! Тогава промяната става ... неизбежна?! Самия процес на порастване води до промени. Ето и логичния ми извод, че ние хората се променяме. Няма начин да не се...Както беше писал поетът:
"Променяме света
и ние се променяме!
Сечем дървета-
нещо в себе си сечем...
Машини съвършени правим-
те правят ли ни съвършени?!...."
Щом не можем да се измием 2 пъти в една и съща вода, тогава как да не се променяме?!
Обаче- ядец! Не е съвсем точно така, защото напоследък наблюдавам хората около себе си и честно казано се ужасявам. От "без променянето" им! От пълната липса на желание за промяна! Каквато и да е! Дори чисто лична! Страшно е това вегетиране, страшно е....
Още по-страшно е, че се наблюдава при доста млади хора! Просто вегетират! Пълна липса на инициатива! И ако не говори - можеш да решиш, че дори не диша?! Че защо е тая мъка, а?! Пресен пример и повод за тоя пост е мой нов колега. Под 25 г. младеж. С огромно самочувствие....от какво ли?! Пълна липса на интереси - демонстрирана охотно на околните...
Жалко и тежко....Това е новото поколение. Липсва му живец! Искра и тръпка!
За обичайните неща, а какво остава за важните?!
Тези хора са нашето бъдеще?!
Ако трябва да съм честна- въпреки и неуспешните ни опити да го приобщим към екипа- на мен ми е мъчно за този човек! Не толкова, че остава без работа- млад е, ще се ориентира! За това, че ...хората не се променят!
Защо не открихме отговора на нашето любовно уравнение тогава?!.........