Изтъркана тема, обаче винаги актуална. Провокира ме винаги. Дори и във времето, когато мислех че не ревнувам....
Но тия дни се замислих дали е така всъщност? Винаги съм мислила, че ревнуващият човек всъщност няма вяра първо в себе си, после - в партньора си. Следователно - реших, че трябва да вярвам повече в себе си! Мислите ми за себеуважението обаче се пренасочват към друг аспект: себеуважението винаги ли води до добро самочувствие и до уважение на другите към мен?! Човекът до мен е друг човек, не съм Аз. Не бива да го "обличам" с моите мисли. И не искам да го правя. Това убива. Не мога да си представя, че някой /независимо кой/  мен ще трябва да ми вменява свои гледища за нещата от Живота. Тогава изневярата не се ли проявява и в моментите, когато си с другия но искаш да го промениш, да го подчиниш, да го направиш - като теб самия?
Една от великите форми на манипулация между хората -е изневярата! В един момент - надделява единият, в други моменти - другият. Играта на живота!  Какво да се прави?! Водена от тази позиция винаги съм считала, че не трябва да се опитвам да искам от другия нещо, което аз не мога да дам. И съответно - когато давам нищо друго не искам - освен уважение! Към моята интелигентност, към моя усет и добри намерения. КЪМ МОИТЕ ЧУВСТВА!
И кръгът се затваря...
Споделено- понякога ревността е здравословна за връзката! Като всичко в Природата - в умерени количества, нали?!;))))