Тръгваш днес...
Летиш в облаците- тоя път истинските...
Луд, отчаян ден за мен!
Сутринта таксито пъпли из задръстените улици на София! Сякаш всички светофари трябва да светят червено! Не те пускат и те- като мен... И всеки нов зелен сигнал е като мен- няма избор, трябва да светне и да пропусне насъбралото се щуро автомобилно множество...
И аз нямам избор - ти тръгваш и аз те изпращам. Не искам, но го правя...Думите са се спрели на гърлото ми и освен да се гушна в твоето рамо- друго не мога да сторя...
Едва спирам сълзите в очите си..Не! Аз съм силна и точно сега- когато и на теб ти е толкова напрегнато, че си скрил очите си зад тъмните очила, не искам да казвам нищо... То се носи във въздуха и спира неизречено до върха на устните ни.... Толкова е тягостно, че дори бръщолевенето на таксиметровият шофьор не ме дразни....Опитвам се да поддържам разговор, но той не спира да бърбори глупости и да кара като джигит....въпреки, че усеща закъснелите ни думи и накъсаните ни отговори...А може би - точно за това не спря да говори, не знам?! Все тая!
Ти тръгваш!
На добър час, обич моя!
Слизам от таксито....